Как е възможно слънцето да грее толкова ярко през ноември? През втората половина на ноември… Най-накрая се добрах до едно слънчево местенце и сега се припичам като котка – по къси ръкави, с къси чорапи и, щях да кажа къса коса, ама не, само вързана, за да почувствам слънцето и по схванатия си врат.
А пък е схванат, горкичкия, защото вчера бях принудена да преседя шест часа и двайсет и пет минути на тясна автобусна седалка, за да преодолея разстояние от 480км. 35 минутен полет. За 6 часа и половина.
Защото Wizz решиха да преустановят линията София – Варна. Няма да разсъждавам защо. И защото, докато се чудех да дам ли 70лв за билет на България Ер, неустено останаха 3 дни до пътуването и цената вече беше 130. Досвидя ми. Кълна се, за последно пестя пари от самолетни билети!
Но колкото и ужасно да беше пътуването, все така си остава моята страст. И с нетърпение очаквам да се изнижат следващите две седмици, за да дойде моментът за Венеция. Моята Венеция…
Там поне всичко е уредено - билетите са купени, апартаментът – резервиран, джобният пътеводител с размерите на поставка за чаша чака в готовност. Мисълта за Венеция оправя настроението ми всеки път, когато се вкисна. Единственото, което се моляр е времето да не развали дългия уикенд, който сме си предвидили. За момента не мога да кажа една лоша дума за времето. Напоследък се шегувам, че понеже традиционният ни Египет отпадна тази година, Господ реши да чуе мрънкането ми и щом аз не отидох в Египет, Египет дойде при мен. Как иначе да си обясня 20-те градуса в средата на ноември? Мисля да си помрънкам поне до Коледа, а после съм съгласна и на малко зима. Иначе съвсем ще забравя наученото за ските в последните няколко години.
Но преди това – Венеция. Изминаха повече от 13 години от първото ми и последно посещение в този град на водата. Дали се е променил? Тайно си мечтая емоцията да е същата. Но не вярвам. Първата любов затова е първа – защото не се повтаря. А аз наистина оставих сърцето си там. Откритото си, влюбчиво, младо сърце.
Венеция роди страстта ми към пътешествията. Мисля си, че ако не беше този странен град, ако ги нямаше тесните му, оплетени улички, безкрайните канали и мостове, акварелните, измити цветове на рушащите се постройки, в които водата се блъска заплашително, можеше и да не се превърна в страстният пътешественик, който съм сега.
Имам много причини да съм благодарна на Венеция.
Може да се каже, че отивам на поклонение.
И тайно се страхувам да не би магията да я няма. Доста вода изтече – пряко и преносно – през всички тези години и може би съм позакоравяла. Дали ще бъда така впечатлена отново или ме очаква просто един мъглив, потъващ, пъшкащ от ревматизъм стар град?
Ами ако красивата ми любима се е превърнала в погрозняла старица?
Страхувам се за себе си, за спомените си. Но това не ме спира. Подсигурила съм се двойно.Дори ако притегателната сила на града е изчезнала, водя със себе си моето лично слънчице. Изпитано е. С Георги успяхме да превърнем дори умрялата от студ Виена през февруари в изумително приятно място, та една посърнала Венеция ли ще ни се опре…
И все пак се надявам да намеря онзи град от спомените си. Искам онази емоция. Искам да я споделя с Георги. Понякога думите не стигат, трябва да видиш с очите си, за почувстваш със сърцето си. Ето затова отиваме там.
За да имаме какво да си спомняме, когато остареем.
